Революцията на една сламка/Съвсем нищо
от Жив Дом Уикипедия
| « | Съдържание Съвсем нищо
| » |
| Погледнете тези житни полета | Завръщане на село |
Неотдавна ме бяха попитали, защо преди много години съм започнал да се занимавам с този земеделски метод. До този момент аз никога не бях обсъждал това с някого. Може би ще кажете, че просто не е имало повод да го споделя. То беше просто нещо което бихте нарекли шок, порив, едно малко преживяване, което стана отправна точка.
Това прозрение измени напълно моя живот. В това ново виждане нямаше нищо конкретно, но същността му може приблизително да се опише така: "Човечеството не знае съвсем нищо. Нищо няма вътрешна ценност и всяко действие е напразно, безсмислено усилие."
Може би ви звучи абсурдно, но това е единствения начин да изразя с думи мисълта си.
Тази мисъл възникна в главата ми внезапно, когато бях още съвсем млад.
Аз не знаех, правилно ли беше или не това интуитивно разбиране, че всички човешки знания и усилия не струват нищо, но дори да се съмнявах и да се опитвах да отпъдя тази мисъл, вътре в себе си не можех да намеря нищо, което би и се противопоставило. Само твърдата увереност, че съм прав гореше в мен.
Обикновено се смята, че няма нищо по-великолепно от човешкия разум, че човешките същества са върховни творения и че техните произведения и творения, отразени в културата и историята, са потресаващи. Това е най-разпространената гледна точка.
Но понеже моят начин на мислене беше отрицание на това разпространено виждане, аз не бях в състояние да обясня на никого моята гледна точка. Постепенно реших да придам на мислите си форма, да ги превърна в практическа дейност и по такъв начин да разбера дали моето разбиране е правилно или погрешно. Да посветя живота си на работа във фермата, отглеждане на ориз и зимни зърнени култури, това беше отправната точка, от която реших да тръгна.
Що за преживяване беше онова, за да промени така моя живот?
Преди четиридесет години, когато бях на двадесет и пет години, аз работех в митническото управление на гр.Йокохама в отдела за инспекция на растенията. Моето основно задължение се състоеше в това да проверявам растенията предназначени за внос и износ, за наличие на насекоми – носители на болести. Провървя ми, тъй като имах много свободно време, което прекарвах в лабораториите, занимавайки се с изследвания по моята специалност – фитопатология. Тази лаборатория се намираше недалеч от парк Ямато, върху висок склон, над пристанището на Йокохама. Пред сградата беше разположена католическа църква, а на изток от нея – девическо училище. Това беше много спокойно място, което създаваше прекрасни условия за занимания с научна дейност.
Научният сътрудник в лабораторията по патология беше Ейичи Куросава. Аз изучавах фитопатологията при Макото Окера, преподавател във Висшето селскостопанско училище в Гифу, и под ръководството на Суехико Игата от Селскостопанския изследователски център на префектурата Окаяма.
Много ми провървя, че работех с професор Куросава Макар, че той остана малко известен в Академичния свят, това беше човекът, който изолира и отглеждаше в лабораторни условия, гъбата причиняваща болестта при ориза "бакане". Той беше първият, който екстрахира от гъба растежния хормон гиберелин. Този хормон, погълнат в неголямо количество от оризовите растения, дава удивителен ефект, предизвиквайки ненормално силен растеж на височина. В големи количества, този хормон има противоположен ефект, задържа ръста на растенията. В Япония никой не е обърнал особено внимание на това откритие, но зад граница то стана предмет на активна изследователска дейност. Наскоро след това в САЩ започнаха да използват гиберелина за получаване на безсеменни сортове грозде.
Аз уважавах Куросава сан (форма на обръщение в Япония, еднаква за мъже и жени –бел. Прев.) като свой собствен баща, и под негово ръководство създадох препаративен микроскоп и се посветих на изследванията на болестите, предизвикващи загнивания на стеблата, клоните и плодовете на американските и японски цитрусови сортове. Под микроскопа наблюдавах гъбните култури, кръстоските на различните видове и образуването на нови болестотворни видове. Бях увлечен в работата си. Но понеже изследванията изискваха дълбока и постоянна концентрация, имаше моменти, когато буквално падах в безсъзнание от умора по време на работата в лабораториите. Същевременно това беше времето на младежкия ми разцвет и аз не прекарвах цялото си време в лабораториите. Живеех в пристанищния район на Йокохама, не много приятно място за разходки по улиците и за прекарване на свободното време.
По това време имах интересна среща. Вглъбен в себе си с фотоапарат в ръце, както се разхождах по пристана, видях красива жена. Помислих си, че може да ми послужи като прекрасен обект за фотографиране и я помолих да ми позира. Помогнах и да се качи на палубата на закотвен чуждестранен кораб, и да заеме една или друга поза, така направих няколко снимки. Тя ме помоли да и изпратя фотографиите, когато станат готови. Когато я попитах къде да и ги изпратя, тя просто отговори:"В Офуна" и си тръгна, без да си каже името.
След като проявих лентата, аз показах на приятеля си снимките и го попитах, не знае ли коя е тя. Той ахна и каза: "Това е Миеко Такамине, известната кинозвезда". Аз незабавно и изпратих десет увеличени фотографии в гр.Офуна. Скоро те друга ми бяха върнати по пощата с автографи. Но една снимка липсваше. Мислейки за това по-късно, разбрах, че това беше снимката, направена в едър план в профил, и на нея очевидно се забелязваха бръчките по лицето и. Аз бях доволен и се чувствах така, сякаш ми се е отдало за миг да надникна в тайната на женската психика.
Тъй като бях тромав и неловък, често ходех в танцовата зала на район Нанкингаи. Веднъж там видях известната певица Норико Авайя и я поканих на танц. Никога няма да забравя този танц, понеже бях напълно зашеметен от нейното тяло, толкова огромно, че не можех да обгърна с ръка талията и. Така или иначе бях много зает, много щастлив млад човек, чиито дни преминаваха в непрекъснато изумление от света на природата, откриващ ми се през обектива на микроскопа, и от поразяващата прилика на този микросвят със света на безкрайната Вселена. Вечерите, влюбен или не, флиртувах с момичетата и се наслаждавах на живота. Мисля, че този безцелен живот заедно с преумората от напрегнатата работа доведоха в края на краищата до повтарящи се припадъци по време на работа. След това заболях от остра пневмония и бях настанен на последния етаж в полицейската болница, където ми направиха пневмоторакс.
Беше зима и през счупеното стъкло нахлуваше вятър и разнасяше сняг по цялата стая. Под одеялото беше топло, но лицето ми беше ледено. Медсестрата ми измерваше температурата и веднага излизаше. Понеже стаята ми бе крайна, никой не ми обръщаше внимание. Струваше ми се, че бях захвърлен на милостта на студа и неочаквано се оказах потопен в света на самотата. Беше ме обладал страх от смъртта. Като се сещам сега, този страх ми се струва безпричинен, но тогава това беше много силно усещане.
В края на краищата бях изписан от болницата, но не можех да изляза от състоянието на депресия. В какво вярвах до този момент? За нищо не се замислях и бях доволен, но каква беше природата на това добродушие? Аз бях объркан от размишленията си за природата на живота и смъртта. Не можех да спя, не можех да се занимавам със своята работа. В еженощните си скитания по хълмовете недалеко от пристанището не можех да намеря облекчение.
Една нощ бях обикалял както обикновено безцелно и бях паднал изнемощял на върха на хълма, от където се виждаше пристанището.Задрямал съм облегнат на ствола на голямо дърво.Лежал съм в полусън до изгрева, дори си спомням, че беше утрото на 15 май. В полусън наблюдавах как просветлява пристанището, виждах изгрева на слънцето, но нищо не усещах и не осъзнавах.
Когато от долу задуха лек бриз, утринната мъгла внезапно изчезна. Тогава се появи нощна чапла, изкряска и отлетя на далеч. Чувах ударите на крилете и. В този миг всичките ми съмнения и мрачния облак на моето объркване изчезнаха. Всичко, в което бях твърдо убеден, всичко, в което преди вярвах, беше отнесено от вятъра. Усещах, че съм разбрал само едно нещо. Без участието на разума ми, думите сами напираха: "В този свят няма абсолютно нищо".Усещах, че нищо не знам ("незнание", в смисъл на осъзнаване незначителността на интелектуалното знание).
Можах да видя, че всички концепции, които споделях, всички представи за съществуването, бяха празни измислици. Духът ми стана светъл и ясен. Лудо скачах от радост. Можех да слушам и да се наслаждавам на чуруликането на птичките по дърветата и да се любувам на далечните вълни с отблясъци от изгряващото слънце. Листата на дърветата трептяха над мен зелени и блестящи. Усещах, че това беше настоящият рай на земята. Всичко, което ме владееше преди, цялата ми обърканост се изпари като сън, и ми се откри единственото нещо, което може да се нарече "истинска природа".
Мисля,че мога смело да заявя, че след това утринно преживяване моя живот напълно се измени.
Независимо от промяната, аз си останах по същество среден, не много умен човек, което си остана така от тогава и до сега. Погледнато отстрани, в моя живот не можеше да се види нищо извънредно. Но увереността, че зная нещо единствено по рода си не ме изостави от този момент нататък. Аз прекарах тридесет, четиридесет години проверявайки не греша ли, през цялото време осмисляйки изминатия път, но нито веднъж не намерих доказателства, противоречащи на моето убеждение.
Фактът, че това прозрение само по себе си има огромно значение, не означава, че и аз съм придобил някакво особено значение. Аз останах обикновен човек, стара врана , така да се каже. За случайния наблюдател мога да изглеждам и скромен и високомерен. Аз повтарям отново и отново на младите хора в моята градина да не се опитват да ми подражават, и наистина ме дразнят, когато някой от тях не приема сериозно моя съвет. Вместо това ги моля да живеят с природата и да изпълняват своите ежедневни работи. Не, в мен няма нищо особено, но това, което ми се даде да разбера е от висша степен важно.
| « | Съдържание Съвсем нищо
| » |
| Погледнете тези житни полета | Завръщане на село |
.
